Моите срещи с драгановските писатели

Посветено на 110-годишнината от рождението на Камен Зидаров

Веселин Акиванов

В началното училище писателите и поетите бяха кумири на нас – децата. И бях безкрайно щастлив, че родното ми Драганово има 3-ма – Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Камен Зидаров.

Асен Разцветников (Асен Коларов) беше връстник на баба ми. И тя беше много разстроена, когато през лятото на 1951 дойде вестта за кончината му - „Самотник беше в живота, самотен си отиде“.

За Владимир Русалиев (Ангел Пенков) нямам преки спомени. Гледал съм в дъщеря му – Мария – в постановки на Театъра на Народната армия.

Камен Зидаров (Тодор Манев) – като дете съм го срещал 2 пъти, третата среща като студент беше задочна – в театъра.

Лятото на 1952 г. бях на ученически лагер във Варна (тогава градът носеше името на вожда на световния пролетариат) с деца от цялата Горнооряховска околия. Един ден ни съобщиха, че след обед ще имаме гости – артисти от Народния тетър начело с директора на театъра – Камен Зидаров. Гостите пристигнаха, Камен Зидаров разказа (като за пред деца) за постановките на театъра, накрая запита „Има ли деца от Драганово?“. Няколко деца се обадиха (аз не – защото бях от Горна Оряховица, само роден в Драганово) и той се засмя „Мислех, че сме дошли на среща в Горнооряховски лагер, а то се оказа среща със земляци!“. Дали някой от тези тогава деца ще си спомни за тази среща? Когато гостите си тръгваха аз не издържах (честта да говориш с писател беше много голяма), приближих се до него и се представих „И аз съм родом от Драганово“, „От кой хора си?“, „От Акиванови“, „О-о, комшията, радвам се“.

По-късно, пак през 50-те години, слизаме с майка ми от автобуса от Горна Оряховица, на площада вече чакаха пътници обратно за града. Майка ми посочи „Това е писателят Камен Зидаров“ - той беше между чакащите. Направи ми изключително впечатление – висок, строен, с бял панталон и бяла риза. Не можех да си представя, че това е земен човек като всички нас и в същото време на такъв пиедестал в детското ми съзнание.

През 1962 година вече студент в София беше третата ми задочна среща в тетъра с постановката на „Иван Шишман“. Драмата имаше изключителен успех както с драматургията, така и с артистите – Стефан Гецов, Иванка Димитрова, Андрей Чапразов, Виолета Бахчеванова – цвета на театъра тогава. Да се намерят билети по нормален път беше невъзможно. Драгановчани търсеха контакт с автора и успяваха да получат 1-2 билета. Представленията бяха откупувани от ведомства, предприятия, институти. По този начин – следобедно представление за студентите от ВМЕИ – успях да гледам постановката. Тя беше третата ми задочна среща с Камен Зидаров. Суперлативите, които тогава се пишеха за пиесата и артистите и днес са актуални. Особено монолога на Стефан Гецов - „Нима настъпва кървавия залез, за който еретиците вещаят?..“. Сега, от висотата на годините и познанието, преосмислям историята и за мен Иван Шишман не е толкова велик, както е представен в пиесата. Но историческата действителност е едно, художественото й пресъздаване – съвсем друго. И тук е величието на Камен Зидаров – една трагична страница от историята ни се превърна в апотеоз на народа и неговите водачи.